Методи за мъчение - Минматар

И когато всичко свърши, кръвта беше отмита, устройството почистено и върнато на мястото му, а каквото беше останало от жертвата отнесено, Сонг се обърна към учителя си казвайки:
- Не мисля, че ще мога да се справя.
Малакай, доста по-възрастен от него, го погледна безмълвно. Те седяха на пейка пред дървената постройка използвана за разпити. Вътрешността на колибата беше покрита със слама. Навсякъде висяха множество инструменти за разпити и мъчения.
- Не е ... не е кръвта. Или болката. Нямам това предвид. - каза Сонг.
Малакай отново не каза нищо.
- Просто не мисля, че ще мога да изпълнявам задълженията си като старши Мъчител, когато се наложи. - Сонг начерта линия в земята пред себе си. - Мислех дълго за това и не успях да постигна компромис със самия себе си. Чувството, че това което се върши тук е нередно на фундаментално ниво, не ме напуска. Може и да е необходимо, но не виждам своята роля във всичко това.
Малакай се протегна и взе от стената на колибата дървен инструмент, оформен като звезда с остри върхове.
- Това е уред, - каза той. - Той е направен с някаква цел. Той е безшумен, и ако си служиш правилно с него, изпълнява отлично функциите си. - Малакай въздъхна дълбоко и го върна на мястото му. - Но ние не сме нищо повече от обикновени инструменти на съдбата и понякога забравяме това. Съгласен съм, че това което вършим тук, може би е зло. Това със сигурност не е нещото, което очакваш от цивилизовани хора и мразя когато учениците ми се наслаждават на работата, повече от необходимото.
Той сложи ръка върху рамото на Сонг.
- Всеки трябва да намери пътря си. Никой не бива да бъде принуждаван да бъде просто поредният инструмент на стената.
- Но това не е ... Имам предвид, аз искам да помогна. Искам да участвам в революцията. - каза Сонг. - Прекарах достатъчно много време като ученик за да разбера че съм достатъчно добър в това. Не карам някой да страда повече от необходимото. Това наистина е нещото, за което съм създаден, доколкото таланта ми го позволява.
- Но природните дадености не са достатъчни. - отбеляза Малакай.
Сонг кимна унило.
- Чувствам се окован, - каза той. - Чувствам, че това което правим тук, се е превърнало в затвор, и теглото на постъпките ми ме е приковало към земята.
Малакай го погледна за кратко, след което заповяда:
- Чакай тук!
Сонг отново кимна и отправи поглед към стената на постройката, докато слънцето огряваше лицето му. Той чу отдалечаващите се стъпки на Малакай. След малко учителя се върна.
- Eто! - каза Малакай, подавайки му малка раница. - Всичко от което се нуждаеш за пътуването си.
- Какво? Какво е това? И какво пътуване? - Сонг беше учуден.
- Това което трябва да поемеш. Не се безпокой, всичко което ти трябва е тук. Всъщност, ако трябва да съм честен, чаках да се стигне до този момент. Храната в раницата е суха, но трайна и ще ти даде енергия. Има и няколко бутилки вода вътре - трябва да ги пазиш добре.
- Защо? Къде отивам?
- Виждаш ли тези планини? - посочи Малакай. - Отвъд тях е пустинята Собаки. Това е мястото където отиваш.
- И какво трябва да правя там? - попита Сонг.
- Говори с духовете и реши веднъж за винаги дали искаш да бъдеш Мъчител. Има малка кутийка в раницата, изработена от слонова кост и обшита с кадифе. Когато пресечеш планините и стигнеш пясъците на Собаки ще видиш един оазис, само един, на края на хоризонта. Отправи се натам. Това е само няколко дни път, храната в раницата ще ти е достатъчна да стигнеш дотам.
- Ами на връщане? Какво ще ям?
- Не се притеснявай за това. Кутийката ще има грижата за това. Върви ... Ще се видима пак когато откриеш естеството на веригите си. Когато си готов да ми дадеш отговор.

***

Планините не бяха толкова трудни за изкачване, както очакваше, но пустинята го изтощи. Сонг седна под едно палмово дърво в оазиса и доизпи една от бутилките с вода. Имаше езерце с чиста вода и няколко храста с малко плодове по тях. Той бръкна в раницата и извади отвътре кутийка обвита с кадифе. Платът проблесна на слънчева светлина. Сонг отгърна кадифето и огледа кутийката от слонова кост. Тя беше изкусно орнаментирана, оформяйки различни фигури от Минматарските митове и легенди. Отгоре стоеше познатият знак на Кхумаак.
Сид отвори капака. Отвътре, в различни отделения, бяха разположени три парченца тъмен корен, който Сонг не можеше да разпознае. Той взе най-малкото от тях. То беше тежко, но сухо, имаше лек сладък аромат. Като цяло не изглеждаше нещото, на което можеш да разчиташ за вземането на съдбовни решения. Сонг го сви и пъхна в устата си. Той легна под сянката на палмовото дърво и затвори очи. Нищо не се случваше. Впрочем стомахът му почна да се обажда. Сонг взе другите две парченца от кутията, изяде ги и легна отново. Над главата му се заоблачи. Йетамо гущер, обожествяван в старите легенди, изникна изпод една скала и го погледна, с език мятащ се във въздуха.
- Изглежда накрая ще трябва да изям и теб, - каза Сонг.
- По-добре недей, доста съм отровен, - каза гущера.
- Добре, - Сонг протегна ръка и зяпна, след което замръзна. - Наистина ли?
- Всъщност да, - отговори гущера. - Въпреки че в момента това е най-малкият ти проблем. Чувстваме се леко парализирани, нали?
- Ти ... ти ... какво ... ааааа! - Сонг се хвана за стомаха и се сви. Той хлъцна няколко пъти, след което повърна.
- Уф, - измърмори гущерът. - По-добре не се опитвай да говориш. Ще се чувстваш така за известно време. Ще се върна когато се оправиш. - Той изпълзя обратно под скалата. Сонг отвори широко уста да си поеме въздух и продължи да повръща.
Най-накрая спазмите отслабнаха. Още малко и щеше да почне да повръща кръв.
- Гушер, къде си? - провикна се Сонг.
Гущерът изпълза обратно:
- Тук съм.
- Защо стана така?
- Защото не си готов за това, което трябва да бъде сторено. Ето защо ние ще ти помогнем.
- Малко помощ, - Сонг избъра лигите, които течаха от устата му. - Ти ... каквото и да си. Какво те кара да мислиш, че подмамвайки ме в пустината да изям някаква отрова, ще промени мнението ми да стана Мъчител?
Влечугото го погледна с гущерско безразличие. Тогава се приближи и започна да говори. То му каза за предопределението на Минматар. За ужасяващата цена, която е трябвало да платят и за това, че всичко което може да те чака напред, зависи единствено от изборите, които правиш. То говори за тези избори нашироко, за техните преимущества и ужасната цена, която трябваше да се плати. То сравни цената на избора на индивидуална свобода, щастие и живот - цена, която можеше да включва и труден избор направен в кръвопролитие - с опасността да загубиш всичко това.
Когато гущерът приключи, Сонг седна безмълвен под дървото, чертаейки линии на пясъка, след което ги изтриваше. Гущерът каза нещо докато се връщаше обратно под скалата си, но Сонг просто поклати глава и продължи да чертае линии, да ги изтрива и да ги чертае наново.
- Нищо няма да стане, ако оставиш наследството си в пясъка, момче! - чу се някакъв глас.
Сонг вдигна поглед нагоре, прикривайки с ръка очите си от слънцето.
- Татко? - промълви той.
- Същият. - отговори мъжът и седна до Сонг.
- Но ти си мъртъв! - каза Сонг.
Бащата на Сонг, чието име беше Обер, го погледна:
- Да, аз съм. Това значи ли, че не мога да споделя няколко мига с любимия си син?
- Единствения ти син! - допълни Сонг с лека усмивка.
- И все пак любимият ми. Сега ми се искаше да ти повторя всички забравени уроци, и по-точно онзи в който се казваше да не ядеш всяко едно нещо, което намериш. Но нямаме време. Виждаш ли онези малки облаци, ей там, на хоризонта? Тъмните?
- Да.
- Това не са облаци. Докато стигнат дотук трябва да бъдеш готов. Някога разказвал ли съм ти как бях хванат от учителя си да крада хляб?
Сонг го погледна учудено:
- Не. Доколкото знам, учителят ти беше мил човек.
- Мил човек. Да. - Обер взе в шепа няколко камъка и започна да ги хвърля на разстояние, един по един. - Такива неща се казва на дете, за което знаеш че има големи уши и още по-голяма уста.
- Значи не е бил толкова добър? - каза Сонг.
Баща му, понечи да каже нещо, след което се српя и заби поглед в земята. След няколко секунди, когато хвърли и последният камък, присви очи и се изкашля:
- Не, - каза той, - не съвсем. Нито пък другите учители. Знам че си чул някои от историите, в противен случай нямаше да станеш ученик на кървав мъчител, но фактът че ти си тук и аз ти говоря означава, че все още не си чул всичко. Така че слушай!
И баща му започна да разказва за стария си учител, за малките инструменти, които учителят държеше заключени в един шкаф в неговия кабинет - неща изкарвани навън, само когато някой роб му създаваше проблеми. Разказа на Сонг и за другите учители и за неизвестните жестокости, които те са извършвали ден след ден, и за множеството малки бунтове, които в крайна сметка довели до свободата на Сонг и майка му. Той дълго говори за естеството на тази свобода и за нейната продължаваща цена.
Докато баща му говореше за всичко това, Сонг не обели нито дума.
Обер се изправи:
- Време е да тръгвам. Без дълги сбогувания. Ще се видим пак Сонг.
Сонг, със забит в земята поглед, леко скръцващ със зъби, чу как баща му се отдалечава. Когато най-сетне вдигна глава баща му беше си заминал. Той потърка очите си и погледна към хоризонта. Облаците се приближаваха, само че ... само че баща му беше прав, те не бяха истински облаци. Бяха твърде ниско над земята за облаци. Колкото повече се вглеждаше, толкова повече чувстваше рояк от насекоми, пробиващ си път към него през джунглата, носещ дневната плячка.
Денят отдавна беше превалил и Сонг усещаше тежест в костите си. Коремът му беше напълно скован. Той положи глава назад към стъблото на дървото и заспа. Събуди се при звука на наближаващи стъпки. Здрачаваше се и трябваше да разтърка очите си и да се напрегне за да види кой или какво наближаваше. Когато най-сетне успя дъхът му спря. Той седеше напълно неподвижен когато първият се доближи до него. Това беше мъж, или поне каквото беше останало от него. Няколко части от тялото му бяха откъснати, изгорени или отсечени по някакъв начин. Едната очна ябълка беше празна, двете уши изгорени, а горната устна почти откъсната наполовина, но това което беше останало от лицето бе точно копие на Сонг.
Мъжът куцайки се доближи до Сонг и коленичи. Той преклони глава и Сонг видя черепа му, инфектиран с дузина кървящи рани.
- Татко, - каза мъжът, след което се изправи и отмина Сонг. Вторият мъж през цялото време държеше наведена главата си докато коленичи, изправи се и отмина, но Сонг за миг съзря неговото лице; подобието отново беше поразяващо, но малко по-отдалечено. Идваха още, всички белязани и очукани, влачейки се така сякаш небето се беше стоварило върху раменете им. Баща и син, баща и син, коленичеха пред него, а когато Сонг погледна в далечината не видя края на тази редица. Това беше една следа на кръв и болка, на застоялост и страх, на окови и претърпяна жестокост до края на времето.

***

Малакай почистваше инструментите си, когато чу стъпки. Той се обърна и видя, не момчето което беше пратил на път, а непознат. Някой който, по вида си изглежда не беше ял с дни, но чийто поглед беше студен и непоколебим.
- Сега вече съм готов, - обяви странника. - Свободен съм.