Post Mortem

Душът плисна топла вода върху свитото й тяло. Струйки вода потекоха надолу по лицето и дрехите й, намокряйки ги. Тя се люлееше напред назад, охлаждайки гърба си в металната стена, и затопляйки го отново от струята на душа.

Различни усещания преминаха през тялото й, най-силно от тях беше умората. Тя не знаеше дали да отдаде това на последици от адреналина, след снощните събития, или просто беше обичайното умствено изтощение от работата в миньорските колонии. Чувстваше, че може да лежи така вечно, измивайки всичко от себе си.

В крайна сметка прилепналите й дрехи започнаха да я дразнят, така че тя се изправи и ги съблече, оставяйки ги там където лежеше допреди малко. Хвърли един поглед надолу и забеляза следите от кръв, който водата измиваше от дрехите й в канала. Тя въздъхна и прекара длан през косата си.

Чу се звук, някак си далечен, доста смътен. Тя не му обърна внимание, затваряйки очите си и обръщайки лицето си към водната струя.

Шумът продължи; жужнещ и остър, като мухите бръмчащи в ушите. Атира потърка слепоочията си. Звукът беше допълван от чукане, в началото меко, след това силно.

"Добре, добре, спри, добре, предавам се!" каза тя и се отдръпна от душа. Изтисквайки последните капки вода от косата си, тя излезе от банята и тръгна по коридора, без да се притеснява, че няма кърпа. Тя присви очи към шпионката на входната врата, след което я отвори.

Там стоеше Калеб, нейният партньор. Калеб и Атира бяха ченгета в местните полицейски сили охраняващи миньорската колония, а тяхното партньорство беше изковано сред тежки изпитания. Трябва да бъдеш специален тип човек за да се задържиш на такава работа, да се научиш как да прилагаш специалните и понякога брутални форми на правосъдие в колонията. Трябва и специален човек, който да ти помага докато се учиш.

"Какво? каза тя.

"Предполагам трябваше да се уверя, че не правиш нещо глупаво."

"Като например?"

"Държейки доказателството наоколо. Съчинявайки история, която би звучала неправдоподобна. Ти ми кажи." Той спря за момент. "Измокри целия под."

Тя погледна надолу, изсумтя, след това се върна обратно в банята. Тя чу Калеб да се приближава, затваряйки вратата зад себе си. Той я последва, влизайки в банята, и за част от секундата тя се почувства гузно за цялата ситуация. Но той не й остави време да мисли, насочвайки се вместо това към душа и спря водата, след това погледна надолу и се втренчи в купчината дрехи.

"Смятам да ги изпера," каза тя.

"Добре ще е," отвърна той. "И защо не докато си в тях, или всичко, което правиш е, да разнасяш кръвта му по себе си."

"Виж сега за Бога, успокой се."

"Къде е тялото?"

Тя застана пред него с ръце на кръста. "Хей!" каза тя. "Вярваш ли ми или не?"

"Не е въпроса дали ти вярвам, няма нужда да отговарям. Въпрос на професионализъм. Направихме каквото направихме, трябва да почистим след себе си, или ще загазим."

"Знам всичко това. Просто трябва да избистря мислите си. За разлика от теб аз не съм машина," каза тя, наполовина разочаровано, наполовина изпитваща възхищение.

Той кимна. "Поне погрижи ли се за тялото?"

"Да, в крематориума. Радвам се че започнах отново с фитнеса. Мъртъвците тежат толкова много."

"Знаеш, че щях да дойда с теб, но трябваше да се погрижа, че всичко е покрито. Алибитата не се появяват ей така от нищото," каза той.

Тя се усмихна, сложи ръка на рамото му. "Знам. Оценявам това, Калеб."

"Винаги. Сега, няма ли да се загърнеш най-накрая, по дяволите?"

Тя се разсмя, размахвайки ръце. "Добре, добре. веднага, сър."

Тя отиде в спалнята да потърси нови дрехи, чувайки гласа му зад себе си, "Какво стана с кучешките марки?"

"В кухнята!" вкина тя, и го чу да влиза там. Тя сложи някакви домашни дрехи и влезе в кухнята, където видя Калеб вторачен в малка метална купа. Вътре в нея имаше две кучешки табелки, чието метално покритие беше доста проядено.

"Бил е пират?" попита Калеб.

"Да. Видях табелките точно преди да го хвърля в пещта. Добре че стана така. Могат да издържат на топлина, така че не посмях да ги оставя. Ще взема малко киселина от лабораторията утре."

"Какво им става на тези хора?" попита Калеб, отчасти риторично. "Дори, когато се опитват да се крият, се забъркват в неприятности. Не свалихме ли двама като него миналия месец?"

Атира се замисли ... "Да ... да, мисля че бяха двама."

"Получиха си заслуженото. Не знам какво търсят тук, но никой не може да заплашва офицер. Не знам докъде ще я докараме, ако позволяваме това да става."

"Чудил ли си се ... чудил ли си се какво ще стане ако отидем прекалено далеч?" попита тя.

Калеб я погледна. "Не," отвърна той.

"Не?"

"Ако не бяхме ние, това място дори нямаше да съществува. Щеше да се разпадне. Много добре знаеш, както и аз, че хората, които отиват да работят в тези колонии обикновено нямат солиден семеен живот. Тези хора имат по-висока граница за всичко, включително болка и жестокости. Понякога можеш да ги сбъркаш с нормалните хора, но тези хора не разбират от дума, освен ако не удариш с твърда ръка. А понякога се налага и нещо повече. Този тук ни преследваше, заплашваше те и си търсеше боя. Не можем да търпим подобни неща тук, и този човек, той е никой. Няма да липсва на никого." Той я хвана за раменете и погледна право в очите й. "Не се притеснявай ни най-малко, окей? Те не могат да го почувстват. Няма значение какво правиш, или колко далеч ще стигнеш; има значение как реагираш и не смей да се плашиш. Ти никога не грешиш. Запомни това. Никога не бъркаш."

Тя го погледна и отвърна. "Благодаря ти. Нуждаех се от това."

"Добре. Ще се оправиш тук, нали?"

"Разбира се. Само трябва да разтопя това и всичко ще се оправи."

"Окей. Добре." Калеб се потърка по врата и каза. "Слушай, погрижи се сза себе си. Връщам се обратно, погрижи се да сме били някъде другаде. Ще се видим по-късно."

"Благодаря, Калеб" каза тя, докато той напускаше.

След като си замина, Атира постоя малко пред кухненския шкаф, дишайки бавно и дълбоко. Тя все още се чувстваше мрачно, но най-лошото беше отминало. Присъствието на Калеб беше достатъчно.

Звънецът на входната врата отново се обади. Атира се засмя, отиде до вратата и я отвори, готвейки се да каже на Калеб, че няма да се съблече пред него за втори път. Докато отваряше вратата, тя осъзна, че всъщност не знае, кой стои от другата страна и замалко да затръшне вратата в лицето на доста озадачения мъж.

"Атира Малкаанен? Извинете, прекъсвам ли ви?" попита той.

"Да за първото, не за второто," каза тя, оглеждайки го отгоре до долу. Беше мъж на средна възраст, нямаше вид на строител или миньор и изглеждаше безобиден. Все пак, помисли си тя, така изглеждаха и другите.

"Аз съм инспектор по ресурсите," започна мъжът. "Казвам се Йохан Серис. Както може би ви е известно, има някои притеснения за възможни водни течове в района. Изгубихме много време опитвайки се да намерим източника, като ограничихме периметъра до някои подозрителни показания на уредите ни, без значение колко незначителни са те. Да сте забелязвали някакви течове в апартамента си?"

"Бях под душа," отвърна Атира. "Това има ли нещо общо?"

Йохан се прокашля и се огледа. "А. Да, може би има."

Той се заигра за момент с яката на сакото си, след което се усети и плавно пъхна ръце в джобовете си.

"Искате ли нещо друго?" попита Атира.

"Добре ... Знам, че може да е малко притеснително, но може ли да огледам наоколо, за всеки случай? Ако не кажа на шефа си, че съм направил някаква инспекция, дори и протоколна, ще ми откъсне главата."

Атира се поколеба, но реши че е по-добре да пусне мъжа вътре за да не събуди някакви подозрения, дори и малки. "Разбира се, заповядайте" отвърна тя и преди да може да й отговори, изчезна от погледа му в кухнята, където взе безшумно табелките на убития мъж и ги мушна в джоба си.

Йохан я последва, безшумно оглеждайки се наоколо. "Тук е доста чистичко," впечатли се той.

"Е, знаете ни нас жените," каза тя с пресилена усмивка.

Йохан на свой ред се усмихна. Той я последва в кухнята и се озърна, погледът му мина покрай празната метална купа без да спира. Той се обърна и влезе в дневната, но не намери нищо интересно там. Направи бърза обиколка в спалнята и се оттегли безшумно.

"Добре, мисля че тук всичко е наред," каза той и плесна с ръце, усмихвайки се както някой, който не иска да се намира там където е.

Атира кимна, също се усмихна и тръгна по коридора, очаквайки Йохан да я последва. Така и стана, но докато минаваха покрай банята той каза, "О, щях да забравя!" и преди да успее да го спре, той се мушна и се огледа. Тя се втурна след него, но по начинът по който беше замръзнала той усети, че вече е твърде късно.

"Какво по дяволите е това?" попита той.

Искаше й се час по-скоро да скочи върху този малък човечец и да му строши главата в стената, но се удържа и бързо се опита да измисли някакво обяснение.

"Не вярвам на очите си," каза той. "Да не би да перете дрехите си тук?"

Тя не можеше да сдържи усмивката си, която напираше да лъсне на лицето й. "... Да," успя да измънка накрая. "Да, точно така. Боже, чувствам се засрамена."

"Г-це Малкаанен, въпреки че не вярвам този ви навик да има нещо общо с водния теч, със сигурност не ни помага. Имаме промишлени перални, които ще се погрижат за прането ви за нула време. Защо не вземете да ги използвате? Защо ще хабите водата за да вършите това вкъщи?"

Докато говореше Йохан се беше вторачил в нея. Той отново се обърна към купчината дрехи, точно навреме за да забележи тънката струйка кръв, която се вливаше в канала.

Очите му се разшириха, обърна се към Атира да каже нещо, но тя вече беше готова.

Тя сниши гласа си малко и каза, "Случи се инцидент. Дойде ми по-рано."

Устата на Йохан звучно се затвори. Той примигна няколко пъти, след което каза, "Добре. Окей. Чудесно. Мисля че приключихме тук. Ъъъ, ако се случи пак, аз ... добре, няма значение. Направете каквото трябва."

Тя се усмихна въздържано. "Благодаря ви. Ще го направя."

Инспекторът излезе, а Атира затвори вратата след него. Тя надникна през шпионката и след като се увери че го няма, въздъхна дълбоко. "За малко" помисли си тя, макар че сега вече имаше кой да свидетелства за нейната невинност ако се наложи.

Тя отново прекара длан през косата си, опитвайки се да разплете спластяванията. Някой ден ще си вземе гребен. Дори може да си вземе пяна за лицето, което беше изсушено от водата. Бъди жена. Дръж нещата подредени и не ги изтървай тук там. Както Калеб, който в момента беше зает да им осигурява алиби за убийство на човек.

Беше малко нечестно, размишляваше тя докато влизаше отново в спалнята, че тряваше да се разпорежда с човешките съдби.

Тя коленичи пред скрина с дрехите, отвори го и бръкна вътре, вземайки оттам малка кутия, която лежеше скрита между дрехи и обувки. Беше тежка, а съдържанието дрънчеше, докато я изкарваше. Махна капака и пусна в нея табелките, върху всички останали табелки вътре.

Напоследък хората са твърде доверчиви.